С благодарност споделяме едно много емоционално и искрено писмо от Деси, майката на малката Лили, която посещаваше класовете по психомоторно развитие центъра ни в Стара Загора.
„Лили е изключително слънчево, отворено, социално, умно и креативно малко момиченце. На две и половина, видимо е умствено по-напред от повечето дечица на нейната възраст. Всеки докоснал се до нея забелязва всичко това и винаги споделя с нас изумлението си.
Помни и разказва с подробности за предмети, случки и хора, когато е била на едва 18-месечна възраст. Разговорите с нея протичат като със зрял човек, въпросите които задава са много конкретни, а интересите ѝ – разнообразни, абстрактни, нейната фантазия работи много живо.
Дали именно това е причината, не знам, но е факт различието ѝ на детските площадки с люлки и пързалки. Там все едно е друго човече! Застива, сякаш потъва някъде дълбоко в себе си, или пък забравя за себе си… Нейният свят спира, за да отдаде цялото си внимание на този на останалите. Застава по средата на площадката, а около нея – друг свят… люлки се люлеят с все сила, по пързалките деца се пързалят с бясна скорост, звуковете от викове, ревове и смях са оглушителни (като на всяка площадка с деца). Лили сякаш попива всеки детайл и искрено се наслаждава… не се впечатлява особено, когато поредното детенце я побутне, за да може да мине или от профучаващите около нея, гонещи се по-големи дечица. Дори, ако някой я събори тя го поглежда, изправяйки се ме намира с поглед и отново продължава своя “ритуал”. Аз обикновено се оттеглям някъде встрани и оставам като втори пряк наблюдател на цялата картина. Опитвам се да бъда като нея, да следвам примера ѝ, да бъда само и единствено в настоящия момент. Понякога успявам и усещането е незаменимо.
Това, което привлече вниманието ни като родители относно развитието на дъщеря ни беше, обаче, съвсем специфичния ѝ страх от пързалки. Нямаше някаква случка, видима причина, която да е породила този страх. Бавно, внимателно, постепенно и надграждащо я приканвахме, дори лично аз се пързалях на най-малките, бебешките, пързалки сама (за ужас на повечето майки и баби, които наблюдаваха често с възмутен поглед). Показвах ѝ колко е забавно и тя го виждаше, не оспорваше и че другите деца също се забавляват. Започнахме да се пързаляме двете заедно. Забавляваше се, но усещах че нещо не е съвсем както, когато си се занимава сама с други занимания. Постепенно, даже доста бързо – погледнато от моята перспектива, интересът ѝ към пързалките утихна тотално. Не я насилвахме, но се опитвахме разказвайки ѝ интересни истории, показвайки ѝ колко нестандартно се пързалят или катерят обратно нагоре по пързалките някои деца, за да насочим вниманието ѝ и да пробудим любопитство по темата в нея.
Следващото нещо, с което изпитваше трудности беше катеренето. Първото ѝ притеснение беше, че ще се изцапа, а тя никак не обича да й се случва това (доста е педантична относно чистотата и подреждането). После пък, че крачетата ѝ били мънички и не може да ги вдигне толкова високо (неоспорим факт).
Предизвикателство беше да скочи с две крачета едновременно. На възраст от две годинки дечицата би следвало без проблем да правят това. На нея определено не ѝ се получаваше, въпреки че истински вярваше, че се справя чудесно и се радваше от сърце, когато скача:) Като родители, ние с баща ѝ никога не сме насочвали фокуса ѝ върху това, че не успява, камо ли че го прави грешно.
Всички тези неща тотално се промениха още след третото ни посещение в Бобче Топче! И тримата обичаме класовете по психомоторно развитие, а Лили лети от щастие, когато знае, че ще ходим. Постоянно пита дали ще види своите любими учителки – Стели и Алекс и всички дечица, които са ѝ приятелчета. Там тя винаги се втурва да се катери и пързаля, когато конструкцията за пързаляне и катерена е на финала на своето построяване. Реди се веднага след като е изпълнила упражненията, за да ги направи отново. Изключително забавно ѝ е! За нея е удоволствие да гледа как се справят децата и винаги им пляска от сърце. Сама забеляза, че скачат много добре, правят го различно от нея и пожела и тя да може като тях – не се предава и с всеки изминал ден скача все по-добре:)
Благодарни сме от все сърце на Гери за създаването на този невероятен център, в който с удоволствие посещаваме всеки един от предлаганите класове! Благодарим на всички хора, които не са обикновени учители, а едно абсолютно ново поколение!“
Деси Ангелова,
майка на Лили
