„Аз съм от онази рядка порода майки, чиито деца не плачат, когато ходят на градина. Не плакаха, когато бяха на 1.5г., не плачат и сега.
От онези майки, за които вълшебните думички сутрин за бързо събуждане са: “хайде, момичета, ще изпуснем сутрешното кръгче”. Вечер ме посрещат с “много рано дойде, мамо, прекъсна ми играта.”
Децата ми имат по повече от един любим учител и използват сравнителните “по-любим” и “най-любим”, но “всички са ми любими”. Имат по повече от един приятел в групата си и извън нея и оживено разказват истории с тях на път към вкъщи след градинката.
Въодушевено разказват на съседчета по детските площадки как ще ходят “на кончета” (езда) и броят дните до следващия час по плуване. Често казват “искам на градинка” и бързо обличат якета, за да са здрави и да могат да ходят на детска градина. Когато им предстои ваканция правят сложни изчисления, когато ще се връщат в градинката, защото “ще липсвам на приятелите си”.
И съм щастлива, заради тяхното щастие. И спокойна, че са там, където се чувстват пълноценни, стойностни и обичани. Аз също срещнах приятели… и сред екипа на “Бобче Топче” и сред родителите. Срещнах хора с близък до моя мироглед и разбиране за света и мястото на децата в него, срещнах хора, с които се забавляваме и извън периметъра на Бобчето, но ги срещнах там… пред градинката. И заведох приятели там.
Ами… това е Бобчето- общност. И ако сте пред избора, коя градина да изберете за детето си, попитайте дъщеря ми! 😆
Поздрави и до нови приключения!“
––––– Снежина Господинова
